Стари приятели: Как след 25 години се намират познати благодарение на Интернет

петък, 20 март 2009 г.

Как след 25 години се намират познати благодарение на Интернет

На 15 септември 1984 г. група студенти от ТУ- София (тогава ВМЕИ "В.И.Ленин") чакахме до последно да бъдем разпределени за селскостопанска бригада във Врачанския край. Процедурата вървеше бавно и тромаво и извънредно много ни ядоса. Аз бях втори курс, специалност Изчислителна техника. Обичах бригадите, които въпреки задължителния си характер, ни разтоварваха от напрегнатото студентско ежедневие и добавяха нови кътчета от родината ни в нашето съзнание. Въпреки слабото заплащане, това откъсване от големия град, ни носеше развлечение и ние всички го предпочитахме. Чаках заедно с моите двама приятели(и двамата се казват Георги) и вече бая изнервени с радост приехме предложението за присъединяването към групата на по- горния курс, защото там имаше свободни места. Така за първи път чухме и нашата дестинация- Бърдарски геран. Нищо не ни говореше това име- така и не познавахме и другите села. А и думите "бърдари" и "геран" не ни бяха съвсем ясни още. Така, че определено ни предстоеше нещо вълнуващо. Качихме се по рейсовете и след не дълго пътуване пристигнахме в центъра на селото. Втората изненада (след странното за нас име) се оказа мраморния площад с фонтана и паметника на военния летец- толкова малко село, а така издокарано. Веднага последва третата изненада за нас- силуета на църквата "Св. Йосиф"- изглеждаше ни странно отдалеч- много ъгловата и без кубета. Естествено, че не знаехме нищо за историята на селото, за неговите хора, за архитектурата му. Тримата се настанихме при бай Петре- шофьорът на автобуса на местното ТКЗС. На другата сутрин предстоеше първият разбор и раздаване на дрехи и др. технически подробности. На най- важния за нас въпрос- докога ще ни продължи бригадата, се очакваше някакъв началник с инструкции. Той дойде и тогава последва нова изненада- не се знае края на селскостопанския ни труд, защото предстои бране на тютюн и трябва всичко да се обере до първа слана. Така не можахме да информираме близките си за датата на завръщане още отсега. Ще избързам и ще кажа, че през 1984 г. първата слана падна на 4 ноември и тогава се прибрахме в София. За трудовата дейност, какво да кажа? Бяхме млади хора и с радост работехме, бяхме и съвестни и помагахме навсякъде. Момичетата беряха тютюн, момчетата го товареха на специални трактори с ремаркета. Всеки ден се определяше различна група, която да вкара набрания и закаран до Бяла Слатина тютюн, в специални сушилни и то вече загрети до висока температура. Самото бране на тютюн се оказа трудоемка дейност, защото се извършваше ръчно и бе съпроводено с тотално измацване поради отделящия се катран. Някои като мене, с професионална книжка за шофьор, работехме с трактори- подготвяхме есенниците(аз орях бразди за засаждането на пипера- описвах странни елипси с браната на трактора, съгласно напътствията на техническия ни ръководител). Някои работеха в селскостопанския двор по животните, други в цигарената фабрика в Бяла Слатина(тука вече влизахме в контакти с туркоезичното население). Въобще дейности, които почти никой от не бе извършвал в живота си, а аз специално и никога по- късно. Но бригадите бяха интересни за нас поради друго- събиръхме след края на работния ден в някоя къща и се веселяме както ние си знаеме, без разбира се да прекаляваме и вдигаме много шум. Обикновено си пеехме сами под акомпанимента на китара и дегустирахме местните специалитетети. Тук трябва да кажа няколко неща- първо ни изуми странния и бърз говор на местните, от който хващахме отделни думи(оказа се, че това е най- старият запазен български автентичен поради изселването диалект). Изуми ни техния ръст- доста нисък за нашите представи. Изумиха ни запазените по къщите странни носии, каквито не бяхме виждали още. Изумяваха ни непрекъснато и гозбите им- бяхме от различни краища на България, а никой не беше ял нещо подобно. А какво да кажа за архитектурата, за разбирането на нещата от живота. Въобще- друг свят. Но затова пък нов и интересен за нас. Чухме и истинската история на селото, за първи път разбрахме за Банат и че то е спасило българщината. Хората бяха с по- друг характер, по- упорити, по- своенравни(но в добрия смисъл на думата) и по- честолюбиви. Сега искам да се върна и да обясня и за нашето изумение от центъра на селото. Оказа се, че Бърдарски геран е било в центъра на хлебните бунтове в средата на 50- те години. За тези, които не знаят, държавата изкупува много евтино зърното от местните земеделци и след последвалата колективизация и образуването на ТКЗС, за частния и свободолюбив селянин(не само от Бърдарски геран) настъпват трудни времена. Настъпват масови недоволства от държавната власт. За да тушира напрежението, държавата не разрешава разтурянето на кооперативите, а леко повишава изкупните цени и най. вече започва за строи по селата модерни сгради и инфраструктура. Така Бърдарски геран се сдобива с модерен център, в който най- интересен беше фонтана, с цветни светлини вечерта. Беше много красиво. За всичко това мога да говаря много, но ако може някой да се включи в блога, за да мога да науча и нови факти, а може би и по- интересни.

За заглавието на статията

За каквато и архитектура и паметници да говориме, най- важно в този живот си остават човешките взаимоотношения. Оказва се, че тогава, когато лежат на истинска основа, времето и пространството не могат да им повлияят. Имам за пример 2008 година- среща с първата ми любов след 20 години. А сега ще ви разкажа, че благодарение на Интернет, стана възможно след 25 години да се свържа с човек от Бърдарски геран. Това е Снежана Керн, разбира се разпознаването само по снимка след толкова години, е трудно, помогна ми и допълнителната информация за нея. Първата ни среща с нея беше още на другия ден от нашето бригадирско лято- 16 септември. Тя е от селото и беши зачислена в нашия отряд, за да вземе участие също в бригадирското движение. Всички нас ни спечели с открития си и дружелюбен характер, със звънкия си смях. Беше много контактна и имахме чувството, че е една от нас. Говорил съм много с нея- най- вече за бъдещите и планове в живота. Сега, когато вече знам от Интернет за нейната реализация в живота, се радвам изключително много. Разбира се, че направихме връзка и се надявам и от нейна страна да сподели своите спомени от онези далечни дни.