Стари приятели

петък, 20 март 2009 г.

Как след 25 години се намират познати благодарение на Интернет

На 15 септември 1984 г. група студенти от ТУ- София (тогава ВМЕИ "В.И.Ленин") чакахме до последно да бъдем разпределени за селскостопанска бригада във Врачанския край. Процедурата вървеше бавно и тромаво и извънредно много ни ядоса. Аз бях втори курс, специалност Изчислителна техника. Обичах бригадите, които въпреки задължителния си характер, ни разтоварваха от напрегнатото студентско ежедневие и добавяха нови кътчета от родината ни в нашето съзнание. Въпреки слабото заплащане, това откъсване от големия град, ни носеше развлечение и ние всички го предпочитахме. Чаках заедно с моите двама приятели(и двамата се казват Георги) и вече бая изнервени с радост приехме предложението за присъединяването към групата на по- горния курс, защото там имаше свободни места. Така за първи път чухме и нашата дестинация- Бърдарски геран. Нищо не ни говореше това име- така и не познавахме и другите села. А и думите "бърдари" и "геран" не ни бяха съвсем ясни още. Така, че определено ни предстоеше нещо вълнуващо. Качихме се по рейсовете и след не дълго пътуване пристигнахме в центъра на селото. Втората изненада (след странното за нас име) се оказа мраморния площад с фонтана и паметника на военния летец- толкова малко село, а така издокарано. Веднага последва третата изненада за нас- силуета на църквата "Св. Йосиф"- изглеждаше ни странно отдалеч- много ъгловата и без кубета. Естествено, че не знаехме нищо за историята на селото, за неговите хора, за архитектурата му. Тримата се настанихме при бай Петре- шофьорът на автобуса на местното ТКЗС. На другата сутрин предстоеше първият разбор и раздаване на дрехи и др. технически подробности. На най- важния за нас въпрос- докога ще ни продължи бригадата, се очакваше някакъв началник с инструкции. Той дойде и тогава последва нова изненада- не се знае края на селскостопанския ни труд, защото предстои бране на тютюн и трябва всичко да се обере до първа слана. Така не можахме да информираме близките си за датата на завръщане още отсега. Ще избързам и ще кажа, че през 1984 г. първата слана падна на 4 ноември и тогава се прибрахме в София. За трудовата дейност, какво да кажа? Бяхме млади хора и с радост работехме, бяхме и съвестни и помагахме навсякъде. Момичетата беряха тютюн, момчетата го товареха на специални трактори с ремаркета. Всеки ден се определяше различна група, която да вкара набрания и закаран до Бяла Слатина тютюн, в специални сушилни и то вече загрети до висока температура. Самото бране на тютюн се оказа трудоемка дейност, защото се извършваше ръчно и бе съпроводено с тотално измацване поради отделящия се катран. Някои като мене, с професионална книжка за шофьор, работехме с трактори- подготвяхме есенниците(аз орях бразди за засаждането на пипера- описвах странни елипси с браната на трактора, съгласно напътствията на техническия ни ръководител). Някои работеха в селскостопанския двор по животните, други в цигарената фабрика в Бяла Слатина(тука вече влизахме в контакти с туркоезичното население). Въобще дейности, които почти никой от не бе извършвал в живота си, а аз специално и никога по- късно. Но бригадите бяха интересни за нас поради друго- събиръхме след края на работния ден в някоя къща и се веселяме както ние си знаеме, без разбира се да прекаляваме и вдигаме много шум. Обикновено си пеехме сами под акомпанимента на китара и дегустирахме местните специалитетети. Тук трябва да кажа няколко неща- първо ни изуми странния и бърз говор на местните, от който хващахме отделни думи(оказа се, че това е най- старият запазен български автентичен поради изселването диалект). Изуми ни техния ръст- доста нисък за нашите представи. Изумиха ни запазените по къщите странни носии, каквито не бяхме виждали още. Изумяваха ни непрекъснато и гозбите им- бяхме от различни краища на България, а никой не беше ял нещо подобно. А какво да кажа за архитектурата, за разбирането на нещата от живота. Въобще- друг свят. Но затова пък нов и интересен за нас. Чухме и истинската история на селото, за първи път разбрахме за Банат и че то е спасило българщината. Хората бяха с по- друг характер, по- упорити, по- своенравни(но в добрия смисъл на думата) и по- честолюбиви. Сега искам да се върна и да обясня и за нашето изумение от центъра на селото. Оказа се, че Бърдарски геран е било в центъра на хлебните бунтове в средата на 50- те години. За тези, които не знаят, държавата изкупува много евтино зърното от местните земеделци и след последвалата колективизация и образуването на ТКЗС, за частния и свободолюбив селянин(не само от Бърдарски геран) настъпват трудни времена. Настъпват масови недоволства от държавната власт. За да тушира напрежението, държавата не разрешава разтурянето на кооперативите, а леко повишава изкупните цени и най. вече започва за строи по селата модерни сгради и инфраструктура. Така Бърдарски геран се сдобива с модерен център, в който най- интересен беше фонтана, с цветни светлини вечерта. Беше много красиво. За всичко това мога да говаря много, но ако може някой да се включи в блога, за да мога да науча и нови факти, а може би и по- интересни.

За заглавието на статията

За каквато и архитектура и паметници да говориме, най- важно в този живот си остават човешките взаимоотношения. Оказва се, че тогава, когато лежат на истинска основа, времето и пространството не могат да им повлияят. Имам за пример 2008 година- среща с първата ми любов след 20 години. А сега ще ви разкажа, че благодарение на Интернет, стана възможно след 25 години да се свържа с човек от Бърдарски геран. Това е Снежана Керн, разбира се разпознаването само по снимка след толкова години, е трудно, помогна ми и допълнителната информация за нея. Първата ни среща с нея беше още на другия ден от нашето бригадирско лято- 16 септември. Тя е от селото и беши зачислена в нашия отряд, за да вземе участие също в бригадирското движение. Всички нас ни спечели с открития си и дружелюбен характер, със звънкия си смях. Беше много контактна и имахме чувството, че е една от нас. Говорил съм много с нея- най- вече за бъдещите и планове в живота. Сега, когато вече знам от Интернет за нейната реализация в живота, се радвам изключително много. Разбира се, че направихме връзка и се надявам и от нейна страна да сподели своите спомени от онези далечни дни.